В кухнята на Анджела (3)

Исках да се охладя малко. Запътих се към банята, която беше много близо до входната врата и миришеше прекрасно.

Студената вода ме накара да се върна в реалността. Ах, как обичах това чувство.

От облаците - бум на земята.

Лекичко!

Още по-чудесно беше, че скоро щях пак да бъда там горе, където ми се иска да живея постоянно.

- Хей, защо не заключваш - симпатичен глас ме извади от мислите.

Капутът дето беше прекъснал музиката не беше чак толкова капут, но сега не ми беше до момчета.

Имах си Анджела. Да!

- Не знаех, че трябва. Любезните хора чукат на вратата преди да влязат.
- О, аз си мислех да чукам, след като вляза - ухили се той и ми хвърли един от онези погледи, който те "разсъбличат гола"

Изтъркано! Тъпо!

- Супер - казах аз - тогава ще те оставя на спокойствие.

Излязох. Наистина не мога да търпя евтини свалки и то точно сега.

Факт!

Приближих се до кухнята. Отново миришеше прекрасно. Може би си въобразявам. Стига!

Анджела беше с гръб. Режеше нещо. Беше пълно с хора.

- Мога ли да помогна - попитах силно, за да надвикам музиката.

Тя се обърна. Беше плакала. Не, не беше от лук!

- Можеш да нарежеш краставиците - май се опита да се пошегува една таласъмка.

Грабнах големия нож и започнах. Много съм добра, когато трябва да се режат краставици на дребно, особено сега, когато я виждах тъжна.

Беше нейния рожден ден, майка му стара. Кой направи нещо на моята Анджела.

Нарязах краставици поне за 10 салати. Първо на две и след това още на две и после на много дребно - като за таратор.

Пада им се на тези краставици.

Храс!

- Време е за подаръцитеееее - извика някой в стаята и всички без мен и нея се запътиха натам.

- Какво става - попитах я аз като я прегърнах леко. Все още беше с гръб към мене.

Тя се обърна и облиза една сълза, погали ми бузата с все още мръсните си ръце и ме пипна по носа.

- Всичко е наред, просто всички тези хора ме нервят малко, а и ми се иска да съм някъде другаде сега...

Прокара ръка по врата ми и когато никой не гледаше долепи устни до моите за части от секундата, дори за по-малко, нямам мярка за това.

-... с теб.

- Да ги изгоня ли? Пошегувах се, отново, за кой ли път неуспешно.

Анджела изми лицето и ръцете си, усмихна се и каза, заминавайки към стаята с подаръците:

- Сега съм много по-добре, хайде да идем за малко при другите.

Добре ! Но за малко !


Искате ли да прочетете цялата история - вижте тук как.