Моника и гората

Слънцето вече залязваше и в реката над която се бях провесила се отразяваха последните капки светлина. Вече се смрачаваше, царицата на нощта идваше във владение на света.

Бях тъжна. Напоследък всичко около мене отиваше в посока в която не бях желала. Рая беше заминала в чужбина да рисува картини, всички други "уж приятели" си гледаха техния живот и не им беще до мене.

Загледах се отново в реката. Беше толкова независима и горда, че ми се искаше да бъда като нея, макар и само за малко. Малки жабки скачаха от камъните в реката и се забавляваха. Лекият вятър, който развяваше косата ми във сички възможни посоки спря, сякаш да се признае за победен от силата на природата, която можеше всичко.

Аз се запътих към хижата, в която се бях настанила предната вечер. Минах по каменната пътека, която се виеше до реката и влизаше в онази хубава, моя любима гора. Ако в предишен живот съм съществувала сигурно съм била дърво, елегантно и красиво, или може би цвете.

- Къде толкова късно?

Сепнах се, думите ме накараха да се върна в реалността, макар, че никога не съм излизала от нея истински. Беше момчето с което се запознах на партито на изпращането на Рая.

- Връщам се от разходка, казах аз и отметнах косата си. Харесвах го много, но Рая все още ми липсваше. - А ти накъде?

- Дойдох да те търся. Хижаря ми каза, че си тук.
- Аха, усмихнах се аз. - Айде да се поразходим из гората, предложих, - че ме е страх сама.

Той се усмихна и ме хвана за ръката.
- Да не те изгубя в тъмното.

Няма да имаш шанс, помислих си аз и стиснах ръката му. Той ме погледна.
- Да не те изгубя в тъмното, казах с тих глас.

Влязохме навътре. Вървяхме бавно и се вслушвахме в това, което ни нашепваха храстите и дърветата. Бях се оставила на него да ме води.

"Прассс"

Сепнах се и се дръпнах назад, нещо изскочи пред нас. Заек. Уплашен, поне малко повече от мене, гледаше и не вярваше, че може да има някой в неговата гора. Огледа се, скочи в страни и избяга.

Тишината отново взе мястото си и аз се обърнах към него:

- Чувал ли си нещо за Рая?
- Да, писа ми преди два дена, каза той. - Добре е, рисува някаква сграда в Париж.

Зарадвах, се, че мечтите й започват да се сбъдват. В далечината се видяха светещите, приветливи прозорци на хижата, която ни викаше отдалеч с миризмата на вкусна вечеря и топъл чай. Започна да ми става леко хладно.

Той усети това и ме попита:
- Да вървим по-бързо, виждам, че ти е студено, а мога и да те прегърна - игриво ми предложи.

Аз само го погледнах нежно. Не му трябваше повече. Усетих как ръцете му ме обляха с неговата топлина. Притиснах се до него за да се стопля. Той ме притисна още повече.

-Погледни, каза ми - хижата ни чака.

Прозорците взеха да светват един по един, само моята стая седеше тъмна и неприветлива. Усетих как той докосна врата ми с устни и още веднъж и още и пак и пак. Ръцете му се отпуснаха леко и започнаха да милват моите ръце. Вече не ми беше студено, чувствах се добре. Той плъзна ръце към гърдите ми, като не спираше да ме целува по врата. Притисна ги леко и ме захапа нежно за ухото. Езикът му шареше нагоре надолу по ухото и ме караше да се възбуждам още повече. Завъртях се към него и погледнах дълбоките му кафяви очи, който сега искряха от нежност и желание за нещо интересно.

Той целуна долната ми устна, като не пускаше ръцете ми. Пръстите ни постоянно бяха вплетени сякаш да покажат, че само ние сме важни сега и никой не може да ни раздели. Онова зайче пак премина тичешком, беше уплашено от нещо, но сега не ми се мислеше за това.

Езиците ни се докоснаха. Целувката, която бях чакала толкова време, най-сетне ме покори със своята страст. Той докосна врата ми с ръце, а после ги предвижи към гърдите ми. Тя бяха в очакване и го изненадаха с твърдостта си. Бях много възбудена.

Зърната ми както винаги първи показаха това, като стърчаха и издуваха новата ми блузка на цветенца. Той хвана с ръце двете ми гърди и ги целуна. Мокри следи останаха сред цветенцата, като два великолепни острова в морето на самотата в което бях от дълго време, но това сега не ми направи впечатление. мислех си само за нас.

Той отново ме погледна и се приближи до мене хубавите си устни. Целуна ме по брадичката, като игриво докосна пъпа ми, който се беше оголил от лекият вятър, който излезе изведнъж. Ръката му се плъзна по-надолу и аз усетих пръстите му между краката си със същата страст както усещах някога Рая.

Стана ми тъжно за нея.

- Недей, казах му аз, не съм готова още.

Той се отдръпна леко изненадан и ме погледна. Беше възбуден, дори повече от мене. Стана му тъжно.

- Разбирам, каза ми той, -Рая още ти липсва.
- Да, казах аз и наведох глава, - така е.

Той ме помилва по главата и ми прошепна:

- Ще те чакам

Аз се притиснах в него и усетих топлото му сърце, как бие. Топлината му ме накара да се почувствам сигурна и обичана. Птиците от морето на самотата се завръщаха, а аз тръгвах отново по своя път.